четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Брошура "Кой е Христо Луков"







Кои сме ние?
Ние сме хора на различна възраст, с различни убеждения, образование и професии, обединени от идеята на антифашизма. Инициативата ни е наречена „Не на нео-нацистките маршове!” и е информационна кампания на тема Луковмарш.
Ние сме непартийна, неидеологизирана група, с граждански характер и идеална цел. Зад нас не стоят спонсори и скрити интереси. Единственият ни интерес е истината. Конкретно тук, историческата истина, изясняването на която е важно, за да видим реалния нео-нацистки и нео-фашистки характер на мероприятието известно под името Луковмарш.
Вярваме, че сваляйки маската, зад която се крият отявлени расисти и нацисти, ще помогнем на обществото да спре безпролемното организиране на събитие, което може да доведе до реабилитация на фашизма и политическо признание за новите му форми.
Каква е нашата цел?
Целта ни е да представим мнения на експерти по темата. Поканихме историци с различни възгледи - проф. Искра Баева и Николай Поппетров, а също адвокат Ирина Алексова, работеща по дело срещу нео-нацисти и интелектуалеца Анжел Вагенщайн, писател от международна величина, известен с антифашистките си възгледи, потърпевш от Закона за защита на нацията, преследванията над евреи и хора противопоставящи се на съюза с Хитлер, съвременник на събитията от времето на ген. Луков.
Кой е генерал Луков?
Повече за историческата личност на генерала ще научите от специалистите в следващите интервюта и все пак: ген. Христо Луков е български политик, често наричан уклончиво „спорен”, защото е един от най-изявените последователи на идеите на Адолф Хитлер от фашисткия период на България, когато държавата ни влиза в съюз с Третия райх. Той е министър на войната / 1935-1938 /. Като политик лобира за по-антисемитски мерки и политика по-близка до тази на Хитлер.
От 1940 г. той става един от лидерите на Съюз на българските национални легиони. Безпроблемното приемане на тази организация днес е подмяна на истината. Опасно е присъствието на името й под шапката „патриоти” в учебниците по история. Скандално е не само допускането на Луковмарш, но и безкритичното оставяне защитниците на Луковмарш - прикривайки се, тъй като идеологията им е осъдена след Втората световна война от международното право - да оспорват про-хитлерисктака ориентация на Съюза на българските национални легиони, нейния антисемитизъм, краен национализъм и ксенофобия. Днешните последователи на организацията прикриват една проста истина: Българските национални легиони са нацистка организация от български тип.
Христо Луков е убит на 13 февруари 1943г. от Иван Бураджиев и Виолета Якова, част от БКП и комунистическата съпротива срещу фашизма в България и сюза с Третия райх. Това действие се определя като терористична акция, а заловената Виолета Якова след нечовешки изтезания е убита. Като част от причините за убийството на Луков са сочени неговата политика на опозиция спрямо монархията и съответно стремежите на Луков да превърне България в държава по модел на хитлерова Германия, както и планът му за изпращане на войски на Източния фронт.
Понякога, това, че Луков е убит от комунисти се използва като предлог за неговото оправдание. Подобно отношение не само, че не е обективно, то е опасно. Ген. Христо Луков в никакъв случай не е просто невинна жертва на терористи.
Дали е заслужавал да бъде убит не е адекватен спор по темата. Въпросът тук е, че убийството му не може да бъде причина да се отрича каква политика е следвал и какви идеи е изповядвал. Още по-малко убийството на генерала може да става причина за омаловажаване на проблема с провеждането на нео-нацисткото шествие в негова чест.
Какво е Луковмарш?
Луковмарш се провежда вече 10 години с мълчаливото съгласие на българските власти. В него участват крайните националистически и нео-нацистки организации на страната ни : ВМРО и Национална съпротива, а организатори на марша са БНС, водещи се за наследници на нацистите от Съюза на българските национални легиони. През годините в медиите има натрупани проблемни расистки, агресивни и заплашителни изказвания от поддръжниците на марша.
На мероприятието присъстват международни нацистки организации като : забранените Славянски Съюз от Русия, крайните националисти и ксенофоби НПД от Германия, пропагандиращата ултра-румънски национализъм от времето преди и по време на Втората световна война Ноуа Депта от Румъния, фашистите от Испания познати като „Фаланга”. Това са все крайно десни агресивни и опасни организации. Ще споменем, че участват и представители на паравоенната насилническа организация „Кръв и чест”, които си имат клон и в България, който се включва в марша.
Кратината е брутална, а особено тежък проблем е, че чрез популистки патриотарски лозунги мероприятието привлича неориентирани младежи, които директно попадат в хватката на фашизма и нацизма, омразата към другите и различните, представяни им като родолюбие и лесен отговор за съвременните социални противоречия.
За младите маршът представлява допълнителна опасност , тъй като на събитието присъстват рецидивисти : част от контингента на скинарски и футболни агитки, хора забъркани в организирани побои и други углавни престъпления.
И ето че стигаме до основното - възраждането на нацистките и фашистки идеи има съвсем материално измерение и то не е много по-различно от някогашното : терорът и насилието.
Нацисткият терор
Изтормозени от трудното съществуване младежи стават лесна жертви на нацистката пропаганда. Жертви, които скоро се превръщат в насилници : редовно отчитаме организирани и стихийни нападения над роми, емигранти, клошари, гейове, хора разпознавани като неправилни за нацисткия идеал, било то заради външен вид, било то заради политически убеждения, проповядващи някаква човечност и успорващи нацизма. Ще отбележим само две убийства извършени от български нео нацисти : едно на дете от ромски произход и второ на студент в Борисова градина, когото нападателите сметнали за гей... За съжаление, в България до момента насилието на нео-нацистите се съди като най-обикновено хулиганство. Властите затварят очите си за организирания и идеологически характер на подобни престъпления от омраза.
Омразата стои в основата на идеологията на нацистите. Както някога, така и сега насилието е инструмента за налагане на идеологията им. Насилието е и начин да бъде сплашено обществото ни, да бъде парирана съпротивата. Въпреки всичко от известно време правозащитни и граждански организации изпращат протестни сигнали срещу марша, но резултати още няма, маршът все още не е забранен. Миналата година под гражданския натиск срещу марша, Столична община беше на път да забрани Луковмарш, но събитието се състоя, след като Общината беше заплашена от организаторите с фашистки безредици.
Нео-нацизмът е проблем на всички. Дискриминацията винаги се връща с обратен знак. Всички знаем случаи на дискриминирани български граждани в Западна Европа. Разлика между тях и обиждания заради произхода му български турчин, евреин или ром няма. Вменяването на колективна вина е несправедливо.
В случая с Луковмарш и нацизма, обаче, говорим за нещо повече от расизъм, говорим за опасна идеология използваща социалното напрежение като го пренасочва към етническа омраза. Говорим за органиизрана политическа доктрина обявена за престъпна, забранена след края на ВСВ, идеология погубила милиони хора. Говорим за идеология на насилието и страха, на терора и безумието. Говорим за идеология, поставяща безправието и обезчовечаването на човека в основата си.
Не говорим за мнение, не говорим за предразсъдъци, говорим за цялостна идеология и политика, която не може и не трябва да бъде допускана в обществото ни.
Луковмарш е начин за обществено признание на престъпни идеи. Засега този начин е формално прикрит зад някакъв „патриотизъм”, но всеки, който проучи марша ще види нацистко-фашисткия му характер.
Луковмарш се е превърнал в символ на безпроблемното присъствие на нео-нацизма в обществото ни. Докога ще допускаме този символ? Въпросът за свободата на изразяване на идеи е предмет на друг разговор. Изграждането на безпроблемно възприемане на нацизма, историческите му фигури, символите му / в случая символът е самият Луковмарш / в съзнанието на хората е недопустимо. Докато политиците ни се кичат със спасяването на българските евреи, Луковмарш чества паметта на човека, който се е борил срещу това спасяване. За каква демокрация говорим?!
Парижки мирен договор 1947 г.
„Член 4. – България, която, в съгласие със Съглашението за примирие, взе мерки, за разтурянето на всички намиращи се на българска територия организации от фашистки тип: политически, военни или полувоенни, както и на всички други организации, водещи враждебна на Обединените Народи пропаганда, се задължава да не допуска и за напред съществуването и дейността на организации от тоя род, имащи за цел да лишат народа от демократическите му права.”
Въпреки договорът, слагащ край на Втората световна война, хора оплакващи загубата на Третия райх дефилират с факли ежегодно по софийските улици. Това ли е столицата, която искаме?
Представяме на вниманието ви авторитетното мнение на хора запознати с исторически и правни въпроси, както и хора свидетели на страшното време на ВСВ, потърпевши от политиката, която ген. Луков и Съюзът на българските национални легиони са подкрепяли . Отговорите на въпросите : „ Кой е ген. Луков всъщност?”, „Защо точно него, а не друг, избират да честват организаторите на Луковмарш?” и „Защо това е проблем?”, оставяме на вас.


Изложение-позив на СБНЛ „Кой покровителства българските евреи?“ (1943 г.)

Защо се вдигна напоследък толкова шум около положението и съдбата на еврейството в България?

Кой и защо организира у нас широката акция в тяхна защита?

Ето каква е истината:
            От германска страна е направено предложение на българското правителство да бъдат изселени и настанени на работа в източните области всички български евреи, на брой около 60 000.
            Правителството на Богдан Филов, вместо да използва този рядък и единствен случай да разреши коренно и веднъж завинаги еврейския въпрос, за да се сложи край на една язва в нашия национален организъм, е отбягнало да се възползва от тази възможност. То се съгласява от „кумова срама“ да бъдат изселени само евреите от новоосвободените земи в Тракия и Македония очевидно защото еврейският елемент там няма още покровители и влияние на каквото се радват евреите от старите предели на царството.
            Оказва се обаче, че броят на евреите от новоосвободените земи е недостатъчен, за да попълни уговорения с Германия контингент за изселване, поради което става нужда да се включат известен брой евреи от Югозападния край на стара България. Едва що взето това решение, и народните представители от „засегнатите“ избирателни колегии удавят респективния министър в бурни протести, възмущения, закани и предупреждения. Между тях са подпредседателят на камарата, масонът Димитър Пешев, „апологетът“ на новия ред у нас Сотир Янев, представителят на „третото поколение“ в парламента Бошко Ковачевски и отбор все такива „безкомпромисни борци“ за национална България.
            Тяхната акция успява, Министерският съвет отстъпва пред ходатайствата и евреите от Дупнишко-Кюстендилския край, както и всички евреи от старите предели на царството, остават по местата си. Доволни са всички: евреите, защото ще продължават да паразитстват на широкия български гръб; техните еврействащи покровители, защото ще си имат и занапред дойна кравичка в обора; покровителите на еврейството в чужбина, защото се запазиха в земята ни агентите им за национално разложение, шпионаж, саботажи и убийства.
            И Радио Лондон възкликна: „Чичото оздравя!“
            Тази еврейска историйка у нас е знаменателна. Който има уши, нека слуша, и който има очи, нека вижда! Тя сваля маската на днешната масонска власт, която само спекулира с еврейския въпрос, а на практика кърми „змията в пазвата“, срещу която правителствени глашатаи само вдигат шум.
            Легионерска България единствена е гарант за истинската национална революция, която ще спаси нацията и ще укрепи здраво трона!
            Да си вървят книжниците и фарисеите от масонските ложи, заклети покровители и използвачи на еврейството!
            Съюз на българските национални легиони
ЦДА ЧП, 136к, а.е.6, лист 16. Печатно, циклостил.
                         
Проф. д-р Искра Баева е учен историк и преподавател в Исторически факултет на Софийски университет „Климент Охридски”, специалист по нова и съвременна история, история на най-новото време, история на Централна Европа след Втората Световна война. Тя е личност с обществени и социални позиции, автор на книги,  студии, учебници и помагала, исторически и научни текстове, критични статии, анализи и др. Завършила специалност история в Софийския университет "Св. Климент Охридски", специалист в Катедрата по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1980 г.), Кандидат на историческите науки (1982 г.), "Полската селска партия на Ст. Миколайчик в периода на утвърждаване на народнодемократичната власт в Полша 1945 - 1948 г.", старши асистент (1982 г.), главен асистент (1984 г.), доцент (1995 г.) Член на факултетния съвет на ИФ.

1. Г-жо Баева, кой е ген. Луков? Какви виждания има, в какви организации участва?
На въпроса кой е ген. Луков може и трябва да се отговаря нееднозначно, тъй като според мен трябва да се прави разлика между българския офицер Христо Луков и политическия деец от навечерието на Втората световна война и военните години. Отговорът на този въпрос най-вече трябва да се пречупи през днешното използване на спомена за ген. Луков – той се връща в съвременното ни общество не като реална историческа фигура, а като митологизиран образ, предназначен за реализиране на конкретни, за съжаление добили популярност днес, политически цели.
За какво става дума?
Първо ще кажа няколко думи за историческата фигура на ген. Христо Луков. Той е професионален военен, участвал във войните, които България води в началото на ХХ в. – Балканските и Първата световна, когато достига до чин майор. По-късно – когато вече започва да играе политическа роля, около него се раждат различни митове. Например този, че в края на септември 1918 г. с артилерийското си отделение бил спасил Кюстендил от сръбските войски, след като българските войници били напуснали позициите си, за да се отправят към София и да поискат сметка от властите за военната катастрофа – пробивът при Добро поле. Както се вижда, митът за „бранителя” Луков носи ясно изразен политически привкус, защото насочва към мисълта, че Луков е офицер-спасител на националната чест, докато разбунтувалите се войници са национални предатели (ще припомня, че Войнишкото въстание от 1918 г. е предизвикано от ужасното състояние, в което се намират армията и народът във вътрешността на страната, и от поражението, предизвикано от фатални грешки на командването).
Независимо от действията му като професионален военен, Христо Луков става известна историческа фигура не заради военните си качества, а с политическата си дейност. От 1935 до 1938 г. е военен министър в онзи период, когато България постепенно се ориентира към Третия райх, преди всичко защото тази страна е най-последователно реваншистка, а тези германски нагласи отговарят на желанието на българските управляващи да си върнат загубените територии и поруганото национално достойнство. Казвам това, тъй като онази атмосфера в тогавашна България много наподобява днешната, поне що се отнася до националното достойнство, а станалото в края на 30-те години и по време на Втората световна война показва колко лесно подобни настроения могат да се използват, за да хлътне цялата страна в дупката на войнстващия реваншизъм и национализъм и да преживее нов погром.
Но да се върна към Христо Луков – докато оглавява Министерството на войната (точно така се казва това министерство), той съдейства на цар Борис ІІІ да си върне контрола върху армията, като разтурва Военния съюз и забранява на офицерите да се занимават с политика, превъоръжава армията, подготвя планове за военни действия срещу Гърция, Турция и Румъния – с други думи, подпомага подготовката на България за бъдеща война. Министерската кариера на Христо Луков не продължава дълго – големите му амбиции го вкарват в конфликт с министър-председателя Георги Кьосеиванов. Христо Луков е принуден да подаде оставка и да мине в запас, като в ози момент получава чин генерал-лейтенант.
Истинската политическа дейност, заради която за ген. Христо Луков продължава да се говори и до ден днешен (за твърде много други професионални военни и дори военни герои отдавна вече почти никой не си спомня), е друга. Това е фактът, че от 1939 г. и до смъртта си ген. Луков оглавява създадения през 1932 г. Съюз на българските национални легиони. Оценката за този пост на ген. Луков е в пряка връзка с оценката за тази организация, създадена в изблик на национализъм и под влияние на разгарянето на национализма и реваншизма в Европа. Като имам предвид идеологията, политическите цели, политически противници, които си избират легионерите, и средствата, които те използват за борбата си, определено може да се направи изводът за профашисткия и пронацисткия характер на Съюза на българските национални легиони. Легионите се нареждат в дългата редица на подобни организация, никнещи като гъби в цяла Източна Европа през 30-те години. Естествено е при това положение ген. Луков, поне за времето, през което ръководи Съюза на българските национални легиони, да се определя като ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес си го припомнят днешните последователи на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи. А военната кариера на ген. Луков няма нищо общо, тя е само детайл, който днес се използва, за да се скрие истинския характер на днешното му възвеличаване.

2. Какво ще кажете за българския фашизъм и националсоциализъм някога?
Съзирам в този въпрос отгласи от доста стария спор дали е имало фашизъм в България. Преди двадесетина години съм участвала в този спор, продължавам да мисля по същия начин, затова и тук ще повторя позицията си. Според мен, няма никакво съмнение, че в България са съществували фашистки и пронацистки формации, движения и обществени нагласи. Затова говорят и някои от имената на подобни организации, затова ще ги изброя: Съюз на българските фашисти, Национална задруга фашисти, Съюз на младежките национални легионери в България, Съюз на българските национални легиони, Националсоциалистическа българска работническа партия, Народно социално движение.
Както виждате, някои от тези названия буквално повтарят имената на организациите на италианските фашисти и германските националсоциалисти. Идеите, идеологическите и пропагандните послания и средствата за постигане на целите на българските профашистки и пронацистки организации са вдъхновени отново от по-старшите им събратя от Италия и Германия. Разликите се явяват в реализацията на идеите – българските (както и повечето от другите източноевропейски профашистки формации) не успяват да овладеят държавата и остават встрани от центровете на властта. Основната причина за това е разпокъсаността на тези сили, липсата на единна организация, обществената съпротива към подобни идеи, изразена най-масово сред левите политически формации, както и нежеланието на контролиращия централната власт български цар Борис ІІІ да допусне истинските си конкуренти до властта.
Общият ми извод е, че в България има фaшизъм като организации и движение, нo не е установена класическа фашистка или нацистка диктатура, както това става през 20-те години в Италия и през 1933 г. в Германия. От друга страна, този извод не означава, че няма постепенна, „пълзяща” фашизация на властта в България. Само че тя е инспирирана не толкова от вътрешните сили, колкото от външни въздействия – на първо място от нарастващия германски контрол върху България. По такъв начин може да се обясни приемането на Закона за защита на нацията през декември 1940 г., сиреч малко повече от два месеца преди присъединяването на България към Тристранния пакт. Засилват се също репресиите и гоненията срещу левите противници на властите и на профашистките организация, включително и на обществени места.

3. Какво ще кажете за расизма, антисемитизма, човекоомразата по онова време и до днес?
Ще кажа, че тези крайно десни идеи са донесли много нещастия на човечеството, те са довели до огромен брой унищожени човешки животи – най-вече през ХХ в., но не бих казала, че те не продължават да влияят и въздействат върху обществото и неговата съдба и през настоящия ХХІ в. И още нещо, на пръв поглед изглежда, че антисемитизмът засяга само евреите, а не и другите етнически общности в дадена държава и най-вече – по никакъв начин държавнотворческата нация. Историята обаче показва достатъчно ясно, че преследването и отричането на правото на равноправно съществуване на една етническа или социална общност винаги води до разяждане на единната социална тъкан и ескалира в преследване на все нови и нови групи, определяни като „врагове на държавата”. Омразата към различните и чуждите е мотивирана от националния егоизъм, от лъжовната вяра, че ако малцинствата бъдат отстранени, ще се подобри животът на еднаквите и своите, но всъщност тя води само до още по-голяма омраза и в края на краищата до отслабване на държавата.
Тогава – преди и по време на Втората световна война расизмът, антисемитимът и омразата към различните предизвикват европейска и световна война, коствала на човечеството десетки милиони жертви, унищожила германската държава, разгоряла различни омрази в цяла Европа – в края на войната репресираните от „новия нацистки ред” са обхванати от желание за отмъщение, така че колелото на унищожението продължава да се върти. Най-пострадали несъмнено са европейските евреи, но не малко са жертвите и сред циганите, славяните, комунистите, левичарите и повечето различни хора – в етнически, религиозно, сексуално, здравословно отношение. Сега опасностите от възраждането на тези стари идеи не са толкова големи, защото международните организации и световното обществено мнение категорично са ги осъдили след войната и са ги лишили от международна легитимност. Въпреки тази изцяло променена обстановка в сравнение с 30-те години, съществуват и много тревожни тенденции. Все повече млади хора, предизвикани от проблемите в днешното ни общество и господстващото консуматорство, се обръщат към миналото в търсене на идеали и ги намират именно там – в идеите за неограничената сила на „националния дух”, за чистотата на „българската общност”, за „родолюбие”, криворазбрана „обич към родината”. И това продължава с нова сила днес, независимо че тези идеи са много стари и отдавна са доказали не само своята неефективност за възхода на родината, а и фаталните си последици. Въпросът е дали някой иска да се учи от миналото и доколко хората са готови да вярват на историята.

4. Защо е проблем Луков марш и неонацизмът в България?
Осъществяването на факелни шествия в памет на ген. Христо Луков в съвременна България е една от най-уродливите прояви на обърканите ценности, които ни донесоха годините на прехода. Струва ми се, че това е грозен страничен резултат от процеса на политическо пренаписване на миналото, осъществено в първите години на трансформациите. Тогава се наложи простата замяна на политическите знаци пред историческите събития – това, което в годините на държавния социализъм от съветски тип е било осъждано, започна да се възхвалява и обратното. Докато истинското преразглеждане на историята би трябвало да се изразява в нейното изчистване от политически оценки, независимо откъде идват, в опиране на фактите и процесите и внимателно оценяване на техните последици. Това, разбира се, не означава, че историческите фигури или историците не могат да имат политически убеждения, а че те не бива да се отразяват върху оценките, не бива да водят до фалшифицирана на фактите, да се подценява или скрива историческият контекст. В случая на ген. Луков историческият контекст е достатъчно ясен – той, както и Съюзът на българските национални легиони са привърженици на фашизма и националсоциализма и то в годините на Втората световна война, когато за всички заблудени от социалните аспекти на фашистките идеи вече е кристално ясно, че става дума за силовото налагане на новия германски ред с помощта на Вермахта, за програма за унищожаване на непълноценните и нежеланите.
За какво при това положение говори продължаващото вече десет години провеждане на т.нар. Луков-марш. Според мен, за опит за реабилитиране на българските последователи на фашизма и националсоциализма от годините на Втората световна война. За това говорят не само имената на организиращите маршовете организации – Водачеството на Съюза на българските национални легиони и Българският национален съюз, но и терминологията, която използват, за да мотивират своите последователи. Ще цитирам някои от тях: „националната съпротива в България почита българските национални герои и открито демонстрира идеите си на улицата”; „Българската младеж не е, няма и никога няма да бъде антинационално настроена, за разлика от връстниците си в западните страни”; „улиците на София ще ехтят от скандиранията и ще бъдат осветени от факлите на стотиците националисти”. За нещо от миналото да ви напомнят тези фрази? Не по-малко характерни са и квалификациите, които те употребяват срещу несъгласните с възраждането на идеите на крайните български националисти чрез т.нар. Луков-марш. За тях са запазени следните наименования: „„правозащитни”, анархо-комунистически, гей и всякякви други антибългарски организацийки”, „българомразци”, „безродници”, „подли твари”, „антибългарски сили”.
Подобна терминология и идеи не могат да не предизвикат тревожни реминисценции от миналото. Те са в пълно противоречие с основополагащите ценности на Европейския съюз, член на който е България. Още по-опасното е, че тези настроения в България ескалират. При това те получават и подкрепата на дъргжавни институции като софийската община.

5. Каква е опасността при днешните неонацисти и защо те почитат именно ген. Луков? Каква проява е т.нар. Луков марш?
Както казах в отговора на предишния въпрос, голямата опасност, която крие дейността на българските неонацисти (въпреки че се опитват да се отграничат от това понятие заради негативната международна реакция, техните идеи и действия няма как да се определят по друг начин), е във факта, че те привличат не само носталгично настроените към епохата отпреди 1944 г. възрастни, а и немалко млади хора. Ако отново си припомним Италия през 20-те години и Германия през 30-те години, ще видим, че фашизмът и националсоциализмът привличат особено силно същия младежки контингент от хора, които нямат достатъчен житейски опит, които са емоционално привлечени от националните митове, свързани с миналото. Не е случайно също така, че и в периода между двете световни войни, и днес най-силно въздействащи върху участниците и страничните наблюдатели са факелните шествия. Тези паралели трябва да накарат демократично мислещите българи да се замислят за възможните последици и да се опитат да обяснят на младите хора какви опасности крият вечерните националистически маршове, осветявани с факли.
Още по-неприятно е, че за емблема на маршовете, в които за съжаление участват по няколкостотин млади хора, е избран не някой друг, а водачът на пронацисткия Съюз на българските национални легиони ген. Христо Луков. Те са убедени, че той не е палач, а жертва, тъй като е застрелян на 13 февруари 1943 г. от Иван Бураджиев и Виолета Якова, членове на бойна антифашистка група. Но ако приемем тази трактовка, то би трябвало да квалифицираме като жертва и един от инициаторите на „окончателното решение” на еврейския въпрос Райнхард Хайдрих, застрелян на 27 май 1942 г. от чешка бойна антифашистка група (в този случай изпратена не от комунистите, а от емигрантското чехословашко правителство в Лондон). Размяната на местата между жертвите и палачите е много характерна за обърканото време, в което живеем, и представлява голяма опасност за бъдещето на българската демокрация.

6. Как мислите, че можем да се предпазим от възраждане на тези опасни идеи днес?
Въпреки голямата ми тревога за кризисното състояние, в което се намира българското общество днес, не съм загубила надежда. Начинът да се върнем към демократичните ценности според мен е един – образование, възпитание и пак образование. На пръв поглед изглежда лесно, но всъщност не е. Защото отдавна вече традиционните ценности на българския народ, в който образованието е заемало първите позиции, са отречени и заменени с идеите на консуматорството, представяно като най-сигурния двигател за развитието на икономиката. Това убеждение, което господства в целия развит свят, се базира върху възприемането на хората не като разумни човешки същества, а като инстинктивни консуматори. Затова толкова бързо и масово се наложиха продуктите на т.нар. масова култура, в които на преден план излизат насилието и ниските страсти – насилие, секс и др. под. От лансирането на такива ценности до хлътването в клопката на екстремизмите стъпката е много малка. И много млади хора не се колебаят бързо да я направят.
Това, от което се нуждае нашето общество и не само то, е включването на демократичните ценности в образованието, както и лансирането им в най-разнообразните средства за комуникация в обществото. Българското общество, както и обществата в повечето демократични европейски страни, трябва да покаже ясно, че не приема опитите за възраждане на крайни идеи, вече доказали вредата си в миналото, да ги осъди, а не да си затваря очите и да приема при осъждане на недемократичните практики от близкото социалистическо минало да се промъква възраждането на не по-малкото недемократичните идеи от по-далечната ни история.

7. Какви, според Вас, са причините идеи като: нацизма, расизма, фашизма, доказано античовешки, взели толкова жертви при възхода си по времето на Хитлер и Луков, да бъдат допускани, легитимирани, търпяни и въобще приемани и до ден днешен?
Основната причина е общата криза, в която живеем в продължение на десетилетия. В България има все повече бедни, безработни, необразовани хора, които не виждат изход от положението, в което са попаднали. Това са хората, тотално отричащи съществуващата система, към които на времето се обръща Хитлер и които откликват на призивите му за национална революция. Не бива да забравяме това, за да не се повтори германското минало като наше бъдеще, разбира се, както става обикновено в историята – като фарс.
Вина за възраждането по нов начин на идеите, чиито корени можем да открием във фашизма и националсоциализма, носи цялото българско общество. Както десните партии, които в началото на своето възраждане в началото на 90-те години безкритично се обърнаха към собственото си недемократично минало и увлечени от антикомунизма се възползваха от антикомунистическата пропаганда на фашистите и националсоциалистите. Но и левите партии носят немалка вина, защото с бездействието си и чувството си за вина те позволиха да бъдат реабилитирани много от „героите” от миналото – един от тях е и ген. Луков. Предложението за наименоване на софийска улица с неговото име е подкрепено и от представител на БСП в столичния общински съвет. И ако за десните възхвалата на профашистите изглежда по-разбираема, съгласието на левите с днешното възстановяване на паметта за личности като ген. Луков е напълно неприемливо. Някой трябва да предупреждава какви са били престъпленията в миналото и да бди те да не се повтарят.


Акценти:
·        Естествено е при това положение ген. Луков, поне за времето, през което ръководи Съюза на българските национални легиони, да се определя като ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес си го припомнят днешните последователи на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи.
·        В България има фашизъм като организации и движение, нo не е установена класическа фашистка или нацистка диктатура, както това става през 20-те години в Италия и през 1933 г. в Германия.
·         Осъществяването на факелни шествия в памет на ген. Христо Луков в съвременна България е една от най-уродливите прояви на обърканите ценности, които ни донесоха годините на прехода.
Размяната на местата между жертвите и палачите е много характерна за обърканото време, в което живеем, и представлява голяма опасност за бъдещето на българската



Николай Поппетров е учен историк, работещ в Институт за исторически изследвания към БАН. Членува в Българското историческо дружество, Съюза на научните работници и Българско генеалогическо дружество “Родознание”. Интересите му са в областта на политическата история на модерна България, политическата митология, историографията и библиотечно-библиографски и книговедски проблеми. Той е един от най-добрите специалисти по въпроса за нацизма и фашизма в България, автор на "Фашизмът в България " (2008 г.) и "Социално наляво, национализмът напред"  (2009 г.) и на множество монографии, статии, студии, рецензии и др.

1. Г-н Поппетров, кой е ген. Луков? Какви виждания има, в какви организации участва? Каква роля има ген. Луков в българската политика? В какъв исторически контекст живее ген. Луков?
Генерал Христо Луков е кадрови военен, автор на трудове по проблеми на артилерията, военен министър 1935-1938; има заслуги за модернизирането на българската армия, за провеждането на големите маневри от 1937 г. Изпъква като енергична, волева личност, с висока професионална подготовка, с отлични организационни качества и умения да ръководи.  Поради определени различия между него, вътрешния министър Иван Красновски и министър председателя Георги Кьосеиванов е освободен от министерския си пост. Една от причините за провала на кариерата му е опитите му да играе политическа роля в безпартийния кабинет на Кьосеиванов, дейност несъвместима с характера на създадения през 1935 г. авторитарен режим ръководен от монарха цар Борис ІІІ.
Сред българската общественост тогава Луков се ползва с престижа на един от  отличните ръководители на българската войска.
Силно амбициозен, а и огорчен от постъпката на царя, Луков се приобщава към Съюза на българските национални легиони (1940 г. ) и става ръководител на едно от неговите крила. Трябва веднага да се отбележи, че СБНЛ е официално забранен през  есента на 1939 г., след избухването на Втората световна война.
2. Какво повече можете да ни кажете за Легионерите и тяхната организация?
Легионерската организация е формирана на основа младежката фракция на Съюза Българска родна защита, парамилитаристична организация, декларирала през 1928 г. официално своята фашистка същност и на кръга около изданието „Прелом”. Легионерският съюз (първоначално Съюз на младежките национални легиони) е основан през 1932 г. ;  Първоначално той е изцяло младежка  организация. Неговата идеология е националистическа, ревизионистка, антикомунистическа, антидемократична, на моменти силно антибуржоазна и антикапиталиистическа. Легионерската организация проявява открити, изключително силни симпатити към фашизма и националсоциализма (например в сп. Мощ, сп. Прелом” 1933-1934)
До преврата от май 1934 г., когато над политическия живот се установява строг съдебен и полицейски контрол и се въвежда предварителна цензура, легионерите открито използват в своята емблематика свастиката. В годините на Втората световна война те не крият огромните си симпатии към „новия ред”, създаван от  Третия райх и съюзниците му, открито адмирират националсоциализма (напр. във в.” Народен водач” 1940-1941), организират събиране на доброволци за африканския корпус на Вермахта и пр.
Траен елемент от идеологията и особено от пропагандата на легионерите е антисемитизмът; свързани с легионерите среди и лица са сред едни от най-активните антисемитски пропагандатори в страната (Ал. Пъдарев, Л. Владикин и пр.).
Трябва да се посочи, че в  идеологията и програмните текстове на легионерите, както и други формации от най-десния сегмент на политическото пространство присъстват  изразено социални постановки; легионерите са привърженици на „легионерската държава”, т.е. на управление начело с политически вожд, осъществявано от едно общонационално движение (монополна партия), с изразена ръководна роля на държавата в стопанския и социалния живот (включително до дирижирано стопанство) и антилиберална, антидемократична и  в много отношения и антикапиталистическа идеология.
След създаването на държавната младежка организация (Организация на българската младеж „Бранник”- декември 1940 г.) легионерите заемат към нея враждебна политика, нападат нейни клубове и прояви.
3. Защо е проблем Луков марш и нео-нацизма в България? Каква е опасността при днешните нео-нацисти и защо те почитат  именно ген. Луков?
На 13 февруари 1943 г. ген. Луков  е убит в София от комунистическа бойна група поради (изтъквано като основен мотив от мемоаристи и историци) опасението на комунистите, че би могъл, поради свои определени връзки с някои среди в ръководството на Третия райх и Националсоциалистическата партия, да поеме в свои ръце управлението на България като министър-председател или водач на страната.
Убийството на генерала го превръща почти автоматично в национален герой за легионерите, а и за широки националистки среди, симпатизиращи на Третия райх и противници на комунизма и на западните демокрации.
От дистанцията на времето оценката за генерал Луков след началото на Втората световна война изглежда, според мен, така:
Личност с определени претенции за политически водач на България, заемаща позиция в най-крайния сектор на дясното политическо пространство; водач на формация, тясно свързана идеологически, идейно, а и политически с националсоциализма и респективно, с политиката на Третия райх.
Днешното идентифициране на различни  лица - млади и възрастни – с генерал Луков и неговото дело поставя няколко въпроса:
1.Какво точно знаят тези лица за ген. Луков и политическата му принадлежност?
2. Как оценяват  симпатиите на легионерската формация към националсоциализма, към Хитлер и към  Третия райх?
3. Идентифицират ли се те със Съюза на българските национални  легиони и ако да – изцяло (включително с отношението към западните плутокрации, либерализма и демокрацията и с антисемитизма) или частично?
4. Защо те считат Луков за герой – поради това, че е убит от комунистите или по други причини?
5. Какво отличава в техните очи Луков от други политици на епохата (напр. генерал Теодосий  Даскалов, Богдан Филов, или цар Борис ІІІ)?
Струва ми се, че става дума за непрофесионален и некомпетентен (но също и преднамерен) прочит на историята.
4. Какво ще кажете за българския фашизъм и национал – социализъм някога? Какво ще кажете за расизма и антисемитизма по онова време?
Когато се говори за фашизъм в  България трябва съвсем ясно да се посочи, че фашистки идеи и симпатии към фашизма се появяват през първата половина на 20-те години, а фашистки формации се появяват в края на 20-те години на ХХ в. До 1944 г. са създадени близо дузина формации със симпатии или с открито възприемане на фашистка идеология. Фашизъм на власт обаче няма. След Първата световна война до май 1934 г. на власт са буржоазни политически партии, а от май 1934  до септември 1944 г. страната се управлява от безпартиен авторитарен режим.
Що се отнася до антисемитизма, той, от декември 1940 г. до август 1944 г. е част от българската действителност, като официална политика на държавата.
5. Какво ще кажете за днешния расизъм и антисемитизъм?
Днес съществува антисемитизъм и расизъм, независимо, че обществото, медиите и политиците не искат да  признаят това.



АКЦЕНТИ:
·        Легионерската организация проявява открити, изключително силни симпатити към фашизма и националсоциализма
·        От дистанцията на времето оценката за генерал Луков след началото на Втората световна война изглежда, според мен, така: Личност с определени претенции за политически водач на България, заемаща позиция в най-крайния сектор на дясното политическо пространство; водач на формация, тясно свързана идеологически, идейно, а и политически с националсоциализма и респективно, с политиката на Третия райх.
·        Днес съществува антисемитизъм и расизъм, независимо, че обществото, медиите и политиците не искат да  признаят това.

Ирина Алексова е завършила е специалност "Право"в СУ "Климент Охридски", специализира в областта на наказателното право, адвокат е от 1993 г. Адвокат е на пребитите младежи в трамвай №20 през 2010 г. Случаят с трамвай 20 стана емблематичен пример за нео-нацистко насилие. Група младежи, отиващи на мирен протест в защита на чужденците в България, бяха причакани, нападнати и жестоко пребити, с метални пръти, от маскирани нео-нацисти. Случаят предизвика много граждански протести с искане за справедливост.


1. Адвокат Алексова, какво ще кажете за ген.Луков и т.нар.Луковмарш? Имате ли наблюдение какви хора поддържат и посещават това мероприятие?

Христо Луков е един от лидерите на Съюза на българските национални легиони, един яростен привърженик на германския националсоциализъм . На погребението му германския посланик е определил смъртта му като тежък удар против германските интереси . Годината е 1943, милиони хора  биват избивани. За мен това е Христо Луков. На ежегодните маршове (девета година се провежда т.нар. „Луков марш”) присъстват представители на различни националистични формации, много често наричайки се патриотични. Младежи, облечени в черни или кафяви дрехи, някои с емблема „България над всичко”, по-голямата част без висше образование, често безработни, преобладаващо футболни фенове. Носят факли, за да припомнят нацистките сборища по време на Втората световна война. В последните години на „Луков марш” идват и неонацистки партии от Румъния, Германия и други страни, където подобни маршове са забранени.

 2. Какво ще кажете за расизма, антисемизма, човеко-омразните идеи днес? знаем, че нацизмът и фашизмът са официално забранени, но как стоят реално нещата?

          В Наказателно-процесуалния кодекс съществуват три текста, които могат да се отнесат към човеконенавистните идеи. В глава първа от НК – престъпления срещу републиката  съществува следния текст : Чл. 108  Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до пет хиляди лева. Като проповядването на фашистка или друга антидемократична идеология  може да се изрази както в непосредствено убеждаване, внушаване или възхваляване на такава идеология публично или в лични контакти с граждани, така и в изобразяване на отличителни знаци, инициали и символи на фашистки или антидемократични организации на места, до които имат достъп и други лица. В цялата нормативна база, в която е включена и практиката установих само едно дело за престъпление по чл.108.
          В глава III от НК „Престъпления срещу правата на гражданите” съществува текст – чл.162, в който е посочено, че чрез слово, печат, средства за масова информация, електронни системи  или по друг начин да се проповядва или подбужда към расова, национална или етническа вражда или омраза или към расова дискриминация. Според чл.163 от НК се наказва всеки, който употреби насилие или повреди имота му, поради неговата народност, раса,религия или политически убеждения.

3. Каква е правната страна на въпроса: кое е престъпление от омраза, как се преследва и по какъв параграф се съди ?

          В посочените по горе  текстове   чл.162 и чл.163от НК, като критерий за извършване на престъпление от омраза е посочена различност, поради която се извършва престъпление срещу даден човек или неговия имот и се подбужда или се призовава към вражда или дискриминация. Тази различност може да е расовата принадлежност, националната принадлежност или етническата принадлежност. Въпреки масовата практика в страни от ЕС като критерий за престъпленията от омраза не бяха включени и тези извършени поради сексуална омраза, а такива безспорно има. В тази глава  Трета „Престъпления против правата на гражданите” съществуват и отделни глави за  престъпления против вероизповеданията, в които като престъпления са инкриминирани деяния, подбуждащи към верска омраза и пречещи на свободното изповядване на религия и осъществяването на обреди, свързани с религиозна дейност и глава, занимаваща се с престъпленията против политическите права на гражданите, в които се   защитават правата на гражданите да гласуват и членуват в отделни партии.

4. Разпознават ли се нацизма и расизма от българските власти?

Нямам впечатление, че след победата на т.нар. „демокрация” има политическо желание да се наказват, преследват, че даже и да се укоряват проявите на нацизма и расизма в българското общество. От една страна темата  за фашизма и нацизма не само, че се забрави, а се направиха много усилия в българското общество да се реабилитират  или променят обществените нагласи за този период от историята. Темата за закона за защита на държавата, който е дълбоко фашистки по своята същност се забрави, настоящият министър-председател не знае, а и широката публика също, че в България след присъединяването ни към Третия райх е прието законодателство, чрез което се изземват имотите на евреите, задължават ги да носят жълти звезди, интернират ги или ги изпращат в концлагери. Преди 89та г. това се изучаваше в университета и училищата, сега за това се мълчи. Партизаните и ятаците, които участваха в борбата срещу фашизма бяха обявени за терористи. За участието на България в хитлеристката ос се обяснява, че не е зависело от българското  управници, че на практика не е имало фашизъм, и само в България са спасени всички евреи, за евреите от беломорска Тракия и Македония изпратени в Треблинка не се споменава.
По отношение на расизма положението е също така тежко. По улиците навсякъде има изрисувани свастики, под които пише „Смърт на евреите”, „Смърт на циганите”,  „Смърт на турците”, те не само се заличават, но се увеличават. По футболните стадиони се отправят свободно расистки обиди към чернокожи футболисти, без никаква критичност от ръководителите на федерацията, тяхното обяснение е „ ама той е черен, защо се обижда”. 
Непрекъснати са конфликтите между роми и българи без никаква друга причина освен етническата, дори и делата на пострадалите не се образуват по текстът за омразата в НК.

5. Наказват ли се престъпления продиктувани от расова омраза, от идеология на омразата в България и срещала ли сте подобни случаи в практиката си?

За да има наказание едно лице, то трябва да е привлечено по подобен текст. Моето впечатление, по случаите, с които аз се занимавам е, че делата се образуват по хулиганство. Такъв бе случаят с побоят на левите активисти в трамвай 20.  Въпреки, че както в компютрите, така и в домовете на обвиняемите са намерили нацистки символи, въпреки, че единствената причина да бъдат нападнати и бити младежите е именно в техните политически възгледи, защото са отивали на протест,  нападателите са подведени за хулиганство. Нападението през 2010 г. е  второто масово нападение на същите ляво настроените младежи, предишното е станало на 1 май 2009 г. Тогава нападателите са осъдени по Указа за дребно хулиганство. Отделно има нападение и срещу един от лидерите на левите младежи. Дълго време съществуваше сайт, в който свободно се качваха фашистки послания и символи. На страниците му се популяризираха нацистки символи, проповядваше се нацистка идеология, качваха се снимки на техни  противници, публикуваха се адреси с призиви да бъдат намерени и убити. Писала съм няколко жалби срещу сайта, на които не получихме отговор. Но  сега сайтът е закрит. През лятото на 2012 г. бяха пребити немски младежи, носещи антифашистки символи на дрехите си в подлеза на НДК, в центъра на града, демонстративно.

6. Защо са проблем Луковмарш и нео-нацизма?

Живеем в страна, населена с много етноси и малцинства. През 2012 г. се проведе негласно организирана конференция от ВМРО „За бялата раса”, непосредствено след провеждането на „Луков марш”. В България върлуват безработицата и бедността.  Удобен и лесен противник на  идеолозите на възраждането на неонацизма са различните от така нар. „бели българи” – циганите, турците, хомосексуалистите, евреите, негрите, арабите и всички емигранти.
На младите хора, приобщили се към партиите и движенията, чиято същностна характеристика е неонацизма, тези хора се представят като пречката да си намерят работа, да бъдат богати, да живеят щастливо. Настройването на едни граждани на държавата срещу други е изключително опасно.

7.Каква е опасността при днешните нео-нацисти и защо почитат именно ген.Луков?

Основната опасност, според мен, е опитът да се подменят нормалните патриотични нагласи в населението, като обединителни фигури като Левски, Ботев се изопачават и се представят като борци за български идеали. Забравят се истинските идеали на тези светии за нас. Почитат Христо Луков, за да могат да акцентират, че той е герой от Първата световна война, но целта им е възраждането на фашизма в България.

8.Как мислите, че можем да се предпазим от възраждане на нацизма и фашизма днес?

С борба с дискриминацията във всичките й проявления, с непрекъснато разясняване за еднаквите възможности на всички раси и народности. С разобличаване на тезите за „избраните, чисти раси”, с нетърпимост към всякаква форма на дискриминация. И най-вече с борба срещу обедняването на народа, защото основната хранителната среда за човеконенавистнически теории  е бедността на населението. Надеждата ми е в младите и образованите граждани на страната ни, които не приемат да бъдат елементарно манипулирани, четат и се интересуват много, пътуват  и възприемат света любопитно и без догми. 

АКЦЕНТИ:


·        В Наказателно-процесуалния кодекс съществуват три текста, които могат да се отнесат към човеконенавистните идеи: чл. 108 в глава първа, „Престъпления срещу републиката” и чл.162 и чл.163 в глава трета, „Престъпления срещу правата на гражданите”. В цялата нормативна база, в която е включена и практиката установих само едно дело за престъпление по чл.108.

·        Нямам впечатление, че след победата на т.нар. „демокрация” има политическо желание да се наказват, преследват, че даже и да се укоряват проявите на нацизма и расизма в българското общество. От една страна темата  за фашизма и нацизма не само, че се забрави, а се направиха много усилия в българското общество да се реабилитират  или променят обществените нагласи за този период от историята.

·        Настройването на едни граждани на държавата срещу други е изключително опасно.













 

Няма коментари:

Публикуване на коментар